Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.09.2018 16:18 - СЕЛО БОЙНИЦА ЦЪРКВИТЕ И УЧИЛИЩЕТО МУ. ОТ ПРОТОИЕРЕЙ КОНСТАНТИН ДИМИТРОВ ОТ С.БОЙНИЦА-КУЛСКО
Автор: georgisirakov Категория: История   
Прочетен: 1616 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 23.09.2018 16:23

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Няколко думи за публикуваната по-долу книжка за историята на село Бойница, Видинско. Родът ми по бащина линия е именно от това село – Сиракови. От баща ми знам, че в старата ни къща в Бойница, където се е родил дядо ми, в една от стаите има стара ракла, в която има малка книжка за историята на селото, написана от местния свещенник. Баща ми почина през 2015 година, като година преди това беше ходил до Бойница. Влизал е в старата къща и в стаята с раклата, но не е можал да намери раклата, защото цялата стая е била затрупана с багаж. След това роднините ми продадоха целия имот, а новия собственик събори старата къща. През септември т.г. (2018 г.) посетих роднините си във Видин и останах приятно изненадан, че книжката на протоиерей К. Димитров е преиздадена през 2017 г. от негови потомци с помощта на Община Бойница. Имаше и специално запазен за мен екземпляр, за което съм специално благодарен на братовчедката ми Цветана Жикова и кметицата на Община Бойница – Анета Генчева! В памет на баща ми – Любомир Сираков и дядо ми – Георги Сираков, реших да препиша това ново издение и да го публикувам в личния си блог. Смятам, че не съм нарушил авторските права, защото го правя с некомерсиална цел и защото самото издание се разпространява безплатно, както пише на корицата на книжката: цена – даром! Цитираната в книжката Райна Данчова Попова, дългогодишна учителка в село Бойница, чиито екземпляр е ползван и е бил подарен на нея от автора, е негова снаха. Самата Райна Данчова е била учителка на баща ми, който една година е учил при нея, в Бойница. Той си спомняше често за учителката си, която доколкото знам от него е починала в дълбока старост... ЕТО И САМАТА КНИГА: СЕЛО БОЙНИЦА ЦЪРКВИТЕ И УЧИЛИЩЕТО МУ ОТ ПРОТОИЕРЕЙ КОНСТАНТИН ДИМИТРОВ ОТ С. БОЙНИЦА – КУЛСКО ВИДИН 1939 СЕЛО БОЙНИЦА ЦЪРКВИТЕ И УЧИЛИЩЕТО МУ (ВТОРО ИЗДАНИЕ) Изданието представлява факсимиле на книгата, написана от протойерей Константин Димитров и издадена в гр. Видин през 1939 г. Екземплярът, който е ползван, е подарен от автора на Райна Данчова Попова-дългогодишна учителка в с. Бойница. Книгата е съхранена и предоставена за ползване от инж. Михаил Д. Попов-внук на автора и син на г-жа Попова. Преиздаването е организирано и осъществено по инициатива на родолюбиви бойничани и с финансовата подкрепа на общината в с. Бойница. Мотивът за преиздаването на книгата е опит на инициаторите да провокират специалистите да осветлят историята и развитието на селото през последните няколко десетилетия след 1939 г. Времето от 1939 година до сега, макар и не така дълго в исторически план, беше разнолико и изпълнено с превратности, които пряко се отразиха върху битието на хората в страната, включително и на жителите на с. Бойница. Сегашното обезлюдяване на района и селото са пряко отражение на събитията и промените, които се случиха в този период. Известна част от населението на селото се изсели в близките градове Кула и Видин, а друга, не по-малка се пръсна из страната, включително и в чужбина. Какво бъдеще очаква село Бойница при сегашните условия и проблеми трудно може да се предвиди. Оптимисти сме и искрено се надяваме, че жителите на селото и тези граждани на страната, чиито корени се намират в с. Бойница ще намерят изход от сегашното безвремие, както са правили в миналото нашите предци. м. септември 2017 г., гр. София ПРЕДГОВОР ДРАГИ СЪСЕЛЯНИ (ОБРЪЩАМ СЕ КЪМ БОЙНИЧАНИ-МОИТЕ ЕНОРИЯШИ), Подобно на всички други човеци, и ний тук живееме задружно в населен пункт-село. Но загрижил ли се е някой от вас да изучи историята на нашето село-селото, в което сте родени и живеете? Може би един от хилядата ви, ще ми каже няколко думи за него! Загрижил ли се е някой от вас да запита, изучи и запомни: произхода на семейството, фамилията, от които води начало родът му? Болшинството от вас знаят само името на нашия: баща, дядо, майка, баба и нищо друго! А много е важно за всекиго да знае историята на селото, в което живее и родът, от който произхожда и той. Историята на нашето село, произхода на населението му са изучени: Една от легендите за това, го рисуват с не тъй красиви краски; други го рисуват с мрачни, черни, дори и позорни форми! Мен ми стана неприятно, срамно и жалко, като слушах тези верни или неверни легенди. Ето защо, се потрудих да намеря по-красиви и по-справедливи доказателства за произхода на нашето село, за неговата история и заселниците му. Това като Ви казвам, заявявам ви, че: намерих източници по-близки до истината за основаването на селото ни и произхода на неговите заселници. И, предварително Ви съобщавам, че то не е основано от: циганин, хайдук и блудница, както твърдят някой. Напротив, то има начало: юначно и родолюбиво! А В Т О Р А ИЗТОЧНИЦИ: 1. Д-Р ГАНЧО ЦЕНОВ 2. С. С. БОБЧЕВ 3. Д. ИЛОВАЙСКИ СЪДЪРЖАНИЕ: I. ЗА СЕЛО БОЙНИЦА 1. УВОДНИ БЕЛЕЖКИ 2. ПЪРВОТО ЗАСЕЛВАНЕ 3. ВТОРОТО ЗАСЕЛВАНЕ 4. ТРЕТОТО ЗАСЕЛВАНЕ ПРОИЗХОДНИ СЕЛА ОТ С. БОЙНИЦА: 1. С. ШИШИНЦИ 2. С. ГОЛЕМАНОВО II. ЗА ЦЪРКВАТА НА С. БОЙНИЦА III. ЗА УЧИЛИЩЕТО В С. БОЙНИЦА IV. ПАСТИРСКИ ПОЗИВ I 1. За с. Бойница Селото ни е заселено твърде отдавна. Заселвано и разселвано е три пъти до сега. Аз ще Ви разкажа как и приблизително кога са ставали тези заселвания и разселвания, но точни дати не мога да Ви посоча, защото оскъдните ми сведения, които имам, не ми дават такива. Заселването на селото ни е било отначало върху днешните ни местности: „Себинци”, „Гладно поле”, „Средника” и „Радуловец”. Особено явни са за това личбите в местността „Себинци”, находяща се върху една равна височина, северно над р. „Тополовец” и в която, на най-източният и издигнат край се намира доста запазена развалина от стара крепост, в която се намери един каменен бюст, бюстът на основателят и – владетелят на тези места. Сведенията ни казват: когато Атила – Хунския цар, със своите „орди” преминал от Азия в Европа, след 433 година и слязъл в Италия, около 451 година, тук той останал по-дълго време. Повърнал се обратно, за да нападне гр. Лютеция, сега Париж, но на „Каталунското” поле бил победен от Римския войвода – Аеция. Атила се върнал в столицата си, в Унгария, и там е починал на 60 годишна възраст, в деня, когато се е женел за една германска принцеса, а ордите му, които се състояли от хуни, германци и словени (скити), били разделени между синовете му, от които най-старият – Мундо, се върнал в Италия, а другите тръгнали към нашите места, понеже били разбити и прогонени от подвластните им народи, а и те помежду си се скарали. От останалите с Мундо в Италия Атилови войници – орда , отпосле се образувало графството „Албигоя”, а жителите му нарекли „Албигойци”, т.е. „белци”, защото излезлите из Азия Атилови орди и тези, които останали с Мундо, носели, били облечени с бели дрехи, от лен и коноп. Други сведения казват, че това графство са го образували нашите „богомили”, които за разпространяването на учението си са достигнали до тези места, гдето „папизъмът” ги е унищожил, а останалите от тях се заселили тук. Но това е било доста късно, та не ще да е правдоподобно. След тръгването на другите Атилови синове из Унгария, втори – тъй дълъг етап от походите си, те направили тук, в нашите места. Било зима. Дунава, тогава наричан „Танай”, който не е бил смръзнат изцяло и било невъзможно: нито по ледът да се мине, нито със салове да се плува – ги заставил да останат тук. Това било към 480 година. Намирайки удобства за заживявание на ордите им тук, те се поселили и останали дълго време. А когато решили да се завърнат в родината си, двамата от четиримата тук братя: Сибин и Пецо, на които ордите са им били от „Словени” се заселили, останали тук. Понеже и тук свадата влязла между тях, за Азия се завърнали само двама от братята със своите войници „хуни” – една малка част от цялата Атилова велика орда. Но и те се спрели и заселили на ново при устието на Дунава, гдето основали нова държава от двете му страни. Тук най-малкият брат – Ирнек, бил вдясно и владеел „Мала-Скития” – Добруджа. 2. ПЪРВО ЗАСЕЛВАНИЕ Останалите тук двама братя: Сибин и Пецо поставили основите на първото заселване на селото ни, което просъществувало дълго време. Дълго време живели тук двамата братя, като владеели и целият хълм между реките: „Тополовска” и „Рабровска”, а заедно с това, вардели и двата пътя по течението на тези реки, които пътища идели от към Ниш и Белград. За тази цел и двамата братя си имали свой построени крепости: Сибин, над левия бряг на р. „Тополовец”, а Пецо – над десния брег на р. „Рабровска”. От това днес имаме: Сибинско кале – крепостьта и Пецино кале – градището. Вън, между тези две крепости, са живели поданиците им – ордите. Те били първите жители на селото ни, което просъществувало до раздялата на Българското царство на две: Източно и Западно – към 963 година (при падането на Източна България под Гърците), когато било разграбено и изгорено, а жителите му се разселили из околните гори на местностите: ”Свърник”, „Батовица” и др. места. Понеже отначало тези заселници, като завардили двата гореспоменати пътя, спирали и ограбвали пътниците, те били наричани от околните села „разбойници”, а селото им „Разбойница”, на което, след време, благозвучието изпуснало представката „раз” и останало само „Бойница”. Личби от първото заселвание на селото ни са: крепостьта, каменният път посредата на местностьта към крепостьта, бюста намерен там, останките из местностьта от разни: сечива, стрели, згур, тухли, разни плодородни дървета, лози, смокини и др. От това първо разселвание на селото ни са ни останали фамилиите: Атуловци, Тилковци, Пецовци, Танчовци, Антовци и др. 3. ВТОРО ЗАСЕЛВАНЕ Второто заселвание е станало тъй: Най-голямата група от разселниците на първото ни село, под предводителството на първенеца си „Гюро”, се е била скрила в днешната местност „Сулиша”, находяща се на Запад от днешното ни село. Същият Гюро съумял да прибере и другите малки групи от селото „Разбойница” и образувал второто заселище на селото ни, наречено на неговото име „Гюрино-село”, върху левия бряг на потока, наречен и той „Гюринска река”, която съществува и сега, а от селото личат един бунар и една чешма, изработени от делан камък. Чешма и бунар „Сулиша”. Селото е просъществувало до времето на цар Константин Немана, когато татарите из Русия са преминали през Сърбия в България и са я опустошили. Тогава селото било разграбено, изгорено и унищожено втори път. От неговото съществуване са останали фамилиите: Гюринци, Георовци, Герговци, Геговци, Гачовци, Ганчовци и др. А за разоряването му съществува следната песень: Зачуха се, зачуха се, черни татари, от дол се чуха, от горъ дойдоха! Гориха татари, робиха, и три синджира заробиха: от наше село „Гюрино”! Първи синджир – се млади момци, втори синджир – се млади моми, трети синджир – се млади булки! Първата беше, вървеше – булка Малина, втора беше, вървеше – зълва и Калина, с мъжко дете в люлка – дете Дамянчо! Калина дума Малини: я мълчи булке, не плачи, че тебе ще пази татарин! Какво ази да правя, с мъжко дете, в люлка? Минали поле широко, настала гора зелена, Калина люлка отвърза и я на клон превърза, па на детенце си продума: Нани ми, нани, детенце, без баща, без майка, от пуста робия татарска! Кога си дъждец завали, теб да окъпи, кога кошута премине, теб да подой, кога вятър повее, тебе да залюлее! Така е булка издумала и през – море тръгнала! Къде са закарани тези роби, през кое море, не се знае. Обаче, знае се, че и днес в гр.Бруса, Мала-Азия, съществува цял квартал с българи, които живеят с българският си корен, песни, хора и обичаи, но са изгубили вярата си и поизменили отчасти носията си, която и сега доста прилича на старата наша селска носия. Една стара баба, на 110 години, от този квартал, след последните ни войни (от 1912 до 1918 год.) е запитала един войник – българин, беглец из французкия легион в Мала-Азия, който в бягството си, преминал през гр.Бруса: „От къде си, бре момче? Ами като си от Бъдин, знаеш ли село Гюрино?”. Наверно, тази баба е била потомка на някоя от заробените жени или моми из тогавашното наше село „Гюрино-село”?! 4. ТРЕТОТО ЗАСЕЛВАНИЕ Третото заселване на нашето село и получаване повторно пак първото си име „Бойница”, е станало тъй: При второто разоряване на селото ни, т.е. на „Гюрино-село”, останалите живи и незаробени жители се разбягали и скрили из околните гори и долове, гдето заживели в примитивни, от колове и шума колиби. Но от нередовната татарска войска постоянно са преминавали из тези места отделни команди и войници, които ограбвали, обезчестели и убивали от тези скрити по горите жители на селото ни. Тогава една родолюбива и решителна мома, на име Бояна, преоблечена като мъж, събрала чета от момци юнаци, развела байрак и с тех почнала да обхожда горите и доловете, из които са се били скрили останалите жители от селото. Обхождала и всички пътища, за да причаква татари – злосторници,които наказвала, за да отмъсти за всичко зло, сторено от тях на мирните хора. Името и се прочуло. То всяло страх и трепет между татарите, които престанали веч да нападат и дори да минават от тук. А хората на селото я обикнали, славели я и се обнадеждили за спасение и бъдещо добруване. Ползувайки се с добро име между тези хора, след омиротворяването на времето, Бояна, със своя авторитет, успяла да събере избягалите свои съселяни из горите на местностите: „Сулиша”, „Нишор”, „Бранчинци” и др. места, в една голяма група, с която турила началото на сегашното ни село, в сегашната местност „Койчов дол”. Местностите: „Селището”, „Бели Брег” и Западния склон на селото ни, и сега, и тогава образуват една дълбока низина – Койчов дол, в която има на много места вода. Ето това място се оказало за най-удобно и прикрито за заселване на селото ни. Настанали вече мирни времена, а Бояна още началствувала над четата си. В един горещ ден, когато тя била принудена да се измие от физиологическата си месечност, се скрила и съблякла в гъстата гора до водата, била съгледана от своя байрактар – Бензу. Мъжката му сила и плътски страсти го накарали да забрави клетва и подчиненост. Той нападнал Бояна, войводата си, която гола и обезоръжена, не могла да се защити и с нея се случило неочакваното!... След това свое обезсилване, Бояна разпуснала четата си и заживяла с Бензу – своя мъж. Узнали тайната за разпущането на четата, момците възнегодували и между тях и Бензу станало бой (свада, сбиване). Но Бояна вече била на негова, Бензова страна и всичко се свършило по мирен начин: четниците останали да живеят между съселяните си, като техни бъдещи управници: селото нарекли, поради произлезлия за Бояна бой, Бойница, а Бояна и Бензу, за да избегнат срамът пред своите съселяни за позорния си край; обидата и гневът на четниците, се изселили от това място – от село Бойница. Те заминали през Дунава и се заселили в голямата девствена тогава гора, гдето е сега голямото ромънско село „Пояна маре”, южно от гр. Калафат, който тогава не е съществувал. Тук те, отначало в обширната гора, си построили жилище – колиба, която скоро се превърнала в село от заселващите се там и други селяни – бегълци из Бъдинската местност. И, поради основателката му Бояна и големият и ръст, го нарекли „Голема Бояна”. В него, което се разрасло, уголемило твърде много и до нашето освобождение от турците беше околийски център на Калафатската околия, и днес живеят потомците на нашата Бояна, със своите: вяра, език, обичаи, носия и пр. Някои от Ромънците се мъчат да променят името му: едни го наричат „Бояна маре” – „Голяма Бояна”, а други пък „Пояна маре”, „Голяма поляна”. Едните изхождат от основателката му Голяма Бояна, а другите от голямата поляна, образувала се след като била изсечена гората и върху която се е разширило селото. Но истината си остава все същата: там простото население помни и го нарича с първоначалното му име „Голяма Бояна”. Легендата за голяма Бояна, Българката и там живее, нея я помнят, че: тя е основателка на селото им. В днешно време селото ни – с. Бойница се е преместило из първото си място, по на Изток, горе в равнището. Населението, жителите му, говорят две наречия: Славянско и Българско. Славянското е от първите му жители, с които го е оставила Бояна, а Българското е донесено от новите му заселници, дошли тук още при подпаданието на Източна България под гърците към 963 година и през опустошаването на Врачанската епархия от „Кържалиите” и „Еничарите”, през времето на епископ Софрони Врачански. Това наречие се нарича „Източно” или „Тетевянско”, а първото „Западно” или „Славянско” (турлашко). Според тези две наречия и селото е разделено на две големи половини, от които всеки си говори на своето наречие и го счита за свой майчин език. Едните за личното местоимение, казват „ас”, а другите „я”. И, затова, при обида, си казват един на други „Асковец” и „Яцовец” - „Асковци” и „Яцовци”. В турско време, през нашето възраждане, селото е било най-голямото в околията. Около освобождението ни то е почнало да намалява и достигнало да брои 1000 къщи. След освобождението ни, мнозина от жителите му почнали да се изселват в градовете Кула и Видин. Това изселване се засилило най-много през 1891 и 1892 година, когато до гр. Кула е бил построен дивизионният лагер, който подмамил мнозина от заможните му жители и се изселили в града за по-добра търговия. В това време, то останало на 800 къщи с 4372 жители. Днес то има едва 740 къщи с 3583 жители – всички българи, православни християни. И сега то е едно от най-големите села в околията. Има приятен изглед и е планирано с прави и широки улици, от които някои са шосирани. Населението му се занимава със земеделие и почти всичкото е грамотно. Селото ни е дало голямо число интелигентни, между които има: един професор в Германия, двама полковници в София, неколцина учители в гимназията, прогимназии, учителски институти и др. средни училища, десетки първоначални учители и учителки, а всичките прогимназиални и първоначални в селото ни са местни. Двама самостоятелни, собственици аптекари в София и Горня Оряховска околия, един свещеник висшист, един лекар. Няколко души запасни офицери. Двама медицински фелдшери и др. В селото ни има: централно общинско управление със свое ново, голямо и красиво здание; голямо, ново първоначално училище; читалище и театрален салон собствено здание; медицински участък с държавен лекар; здравен дом; ветеринарна амбулатория с фелдшер; пълна т. п. станция; маслобойна фабрика; две моторни мелници, от които едната с обществена баня и перална; два моторни дарака за вълна и др. От него – от селото ни в древностьта, са отделени и образувани селата: Шишинци и Големаново тъй: 1. с. Шишинци След заминаването на Бояна и Бензу от Бойница, оставените от тях за първенци на селото четници, не могли да живеят дълго време в сговор. При едно старейшинско събрание (съвет), един от стареите – съветник се счел обиден и, поради това, наскоро след тази случка, извел десетината си, своята група хора и се заселил с нея на Северо-Запад от Бойница, като надминал местността „Сулиша”, която му се видяла доста близо до Бойница. А и новото място, избрано от него, било по-удобно за заселване. Старейшините от Бойница пращали няколко пъти да го канят на съвет, но той отказвал. Най-после, за да му направят по-голяма чест, изпратили неколцина души, начело с един старейшина, да го поканят и помолят да дойде. Обаче, несклонния старейшина, като видел да иде цяла група хора, помислил, че те идат да извършат над него насилие – да го закарат под стража и затова изкомандвал хората си „взимайте шишовете”! – техните първобитни оръжия, маждраци – дълги дървени пъртове, заострени на предният им край. Пратениците пък помислили, че те ще ги нападнат, тъй, без причина и се повърнали без да успеят в мисията си. Докладвали всичко това на старейшините в Бойница, което се случило с тях. Старейшините останали огорчени от постъпката на техния другар и решили да го оставят на мира, да живеят без него. Но защото той и хората му посрещнали пратениците им с оръжие, т.е. искали с шишове да ги нашишат, присмели им се и ги нарекли шишовци. Така от това тяхно недоразумение и глагола „нашишат”, селото си е получило, в благозвучен вид, името Шишинци. Една легенда казва, че отделилият се старейшина се казвал Шишко, та затова и селото е наречено Шишинци, но това не е вярно. В такъв случай, селото щеше да се нарича Шишковци, но това не е вярно. В такъв случай, селото щеше да се нарича Шишковци, но ето че не е! Друга легенда казва, че там имало турски оръжеен склад с пушки от система „шишине” и от това следвало името му. Но и това не е вярно. Защото селото е заселено, както чухте, наскоро след основаването на Бойница от Бояна, а тогава нито е било тук Турско владичество, нито е съществувала някаква пушка! Трета легенда казва, че името му произхожда от шишенце – малък стъклен съд, със заострени уста – шийка, но и това не е правдоподобно, защото в онова време, по Българското царство не са били познати и в царските палати стъклените съсъдове, камо ли в една неизвестна никому горска колиба, каквито са били обиталищата на хората, за които говоря. Шишенци го пишат и сега някои нови граматици, но тази дума е турска, а нали ви казвам, че: тогава ние не сме били под турците. А Татарите, които са минували, не са били турци и не са имали стъклени съсъдове, шишенца. Те били Монголи – Азиятци, живели по степите на Русия – били някой път и съюзници и неприятели на българските царе. Тъй че вярно остава първото доказателство. Това се потвърждава и от обстоятелството, че старите хора от селото и сега по обичай, се снабдяват с железен шиш от 10-15 см дължина, който носят закрепен на кратко синджирче, привързано за коженият им широк пояс – силях, което по турски значи „място за оръжие”. Но с тези шишове те сега не мушкат хора, а чистят от катран и пепел лулите си. 2. с. Големаново При заселването на с. Бойница, неговите старейшини запазили много обширен район, в който тогава са влизали районите на днешните села: Бошняците, Турчински, Периловец, Шишинци, Бойница, Големаново, Изв. махала, от части на Киряево и северната част на Кулския район. Пътища не е имало. Ходели са между горите по кози пътеки, а и те през лошо време каль, сняг и др. са ставали непроходими. Мястото, върху което днес е село Големаново, е бил имота на двама от старейшините на Бойнишкия съвет и на хората от техните десетини – групи. Случило се, че поради извънредното лошо време: голям сняг, каль и непроходими пътища, гези старци – съветници не се явили на селския съвет, в Бойница, няколко пъти. Били поканвани за това няколко пъти братски, но въпреки обещанието си и желанието им да присъстват, не могли да бъдат редовни, все поради непроходимостта на пътя, поради извънредно лошата зима. Болшинството от старейшините помислили, че щом и след обещанието си пак не идват, те, навярно ги подиграват. Т.е. тези техни другари са се подголемили. И за да се успокоят, почнали да решават селските си работи без тях, като си казали: „Е, щом се големеят, що да им правиме? Нека си останат големанци”! Оставили ги на мира, като счели, че те вече са се отделили от тях, както по-преди направили шишенчените. Разбрали за даденият им епитет от Бойнишките им другари, отсъствующите двама старейшини, наистина почнали да се големеят: не се срещали вече с Бойнишките си другари, не говорели и не общували с тях; запазили си за тях район и запретили на хората си да общуват с Бойничане, задържали ги върху имотите, гдето основали ново селище и останали с новото си название „Големанци”, а селото им Големаново. Преселниците, които дошли тук, заедно с тези в Бойница, донесли и тук Източното наречие, което принудило Славянското да отстъпи, като по-слабо. За това сега Славянското наречие там почти не съществува. В края на Турското владичество и в началото на Българската държава, както и по настоящем, поради граничното място на селото, тук постоянно са се движили и се движат разни чиновници и др. интелигентни лица от двете държави, които са предавали и предават интелигентността си и на жителите на това село. От това Големанчани са по-издигнати, по интелигентни от жителите на околните села. А това ги прави, наистина да се големеят, гордеят, надценяват. Ето как, най-простата случайност е дала името на селото Големаново. II. За църквата на село Бойница До 1871 год., нашите селяни са се черкували в старата ни малка, дървена църквица, находяща се на единия от бреговете на местността „Селището”. Тази църквица, с разрешението на Видинския паша, срещу възнаграждение от 80 овена, през лятото на 1820 година била съградена по следния начин: По-голямата част от селото се е намирало още в „Койчов дол” и жителите му решили да си съградят църква. За мястото, върху което ще се строи тя, имало две мнения: едното било да се построи върху Източният нос на местностьта „Бели брег”, а другото – върху Източният нос на „Селището”, гдето мястото било по-равно и по широко. Надделяло първото, към което били и първенците на селото и там се докарал и стоварил всичкия приготвен материал. Един ден и работата се започнала. Работили първият ден, но, ето чудо: след първата нощь, сутриньта, когато майсторите отишли да почват работата си, материала липсвал от там, а изкопите за основите били заличени до неузнаваемость! Съобщили това на селските първенци, които помислили, че това е извършено от недоволните, спрели работата докато бъде пренесен материала на първото му място. Но, след това, на сутриньта, материала се намирал пак на отвъдния бряг. На ново бил пренесен, със закана към виновниците, но ето че пак третия пъть, материала осъмнал на новото място, а виновници не се указали! Върху тази трикратна случка, селяните се замислили и направили второ събрание, в което се решило: църквата да се съгради тук, гдето по неизвестен начин материала е пренесен вече три пъти, защото, може би, това е Божие указание! Това място било местностьта „Селището”. Постройката на църквата се започнала втори път. И ето, истината се явила. На това ново място се указали развалини на стара малка църква. Новата църква била съградена върху нейните основи. Започнала се усилена работа и за 40 дена (такова било разрешението на пашата) била завършена тя от дървени греди, врезани една в друга, а между тях оставени малки кръстообразни прозорчета. Църквата е съградена в честь на „Успение св. Богородица” – 15 август ст. ст. и в нея се служило до освобождението ни от турците. В нея, блаженопочившият ни екзарх Антим I многажди е служил и ръкополагал свещеници, от които един за гр.Шумен. Същата църквица, през м. март 1866 год. е била ограбвана от черкезите, които живяли по границата между Турция и Сърбия. Било на 9 март ст. ст., на „Св. Св. Четиридесет мъченици”. В този день, свещениците като отишли да извършват богослужението, заварили църквата отворена и от иконите и всичките сребърни и златни украшения, както и всичките кандила били взети. Същата нощь бил навалял слаб сняг, върху който личели дирите на бегълците – крадци. По тези дири, селяните стигнали до една кошара край с.Халово, гдето намерили откраднатите църковни светини, които донесли обратно и възстановили по местата им. Поради тази случка и защото селото се е било доста изнесло из „Койчов дол”, горе на равнището, започнала се нова църква, която била довършена и осветена през през м. април 1871 год., от покойния Видински Митрополит Кирил, тогава епископ и викари на дядо Антима – екзарха. В нея, старата църквица и около нея, в селските гробища, обитават духовете на стотици покойници, благочестиви християни, а до нейният олтар лежат послужилите в нея свещеници: Никола, Живул, Паун, Радисав, Цоко, Петър, Рачо и Анто. Новата ни църква се именува ”Света Тройца”. В нея са послужили и от старите ни свещеници: Рачо и Анто. Свещенодействували са и мнозина други – временно, но не са се заседявали за дълго време, докато през м-ц ноемврий 1898 г. биде ръкоположен за нейн канонически свещеник и предстоятел пишущия тези редове, който свещенодействува 41 година, след което биде пансиониран. III. За училището в с. Бойница Сега нашите деца, учениците, се учат в ново, голямо и хигиенично училище от твърд материал, но преди 120 години не е било тъй. Тогава са се учили в малко нехигиенично сдание от прост, дървен материал, наричано „Килия”. От тази килия – училище, води началото си сегашното ни голямо училище и нашата прогимназия, тъй: През лятото на 1820 година, когато се съграждала старата ни църква „Св. Усп. Св. Богородица”, в двора на същата била съградена проста дървена сграда с две отделения. В едно от тези две отделения, през месец октомврий, на 26 день – „Св. В. мъченик Димитрий”, същата година, било отворено първото училище в селото ни. И понеже не е имало друго училище по тези околни села да се учи на български, в него идвали ученици от всички околни села, а и от големите села: Раковица, Ново-село, Брегово, че и от градовете Кула и Видин. От тези ученици, мнозина ставали учители и свещеници в своите родни и др. села. В него са учителствували мнозина учители, от които по-забележителни били: 1. Даскал Илия, който същевременно бил и терзия – шивач на абени дрехи. 2. Даскал Никола – Чолака. След него идвали мнозина, на които не се помнят имената. Тези учители били с килийно образование. 3. През 1856 година се завърнал от Сърбия Вълчко Пуйков, родом от Бойница, син на Пуйко Вълчков, организаторът и водачът на въстаниците от с. Бойница и околните села във време на известната „Пуйкова” размирица, през 1849 година и участници в сражението при с. Гърци, в „Паша Петковата” размирица през 1850 г. Вълчко бил заведен от баща си да се учи в Сърбия. И поради бащината му заслуга пред сръбския княз Милоша, на когото бил домашен прислужник, там станал любимец на сръбския княжески дом и бил съученик с престолонаследника княз Михаил. След смъртта на баща си, Вълчко се завърнал в с. Бойница. В това време училището при старата църква, по същите причини – Пуйковата размирица, било затворено от турците. Те за това, Вълчко, който донесъл , който донесъл сръбски учебници, отворил в една от одаите на бащината си кръчма училище и събрал в него деца да ги учи, станал даскал, а същевременно кръчмарувал. По примера на баща си, и той се интересувал от народните ни работи и във време на „Баташкото” клане, бил затворен заедно с мнозина първенци от селото. Като учител върху него паднало по-голямо подозрение и бил и бил задържан в затвора по-дълго време, гдето от изтезанията се разболял и паднал в агония. Тогава турците срещу голям откуп го дали на домашните му, за да го закарат в домът му, като с него изпратили и особен пазач „колжия”, стражарь, който присядъл в домът му докато е умрял. 4. След смъртта на даскал Вълчка, училището било преместено пак в старата „килия”, а мястото му заел неговия пръв по успех ученик Цанко Нинов от Бойница. Той беше твърде много начетен човек, особено по църковните ни работи и изобщо по религията. Той е събрал и запазил много от тук писаните сведения за: селото ни, църквите и училището. След освобождението ни е бил избиран за народен представител във великото народно събрание, бил е член във Видинския окр. съд, през първите съдийски години на България; касиер в Кулската земеделска банка; член на Видинската постоянна комисия и ред други служби, а дълги години селско общински кмет. Той е потомък на Бояниният байрактар – Бензу, т.е. един от праправнуците на основателите на селото ни. Неговата фамилия и сега се нарича „Бензовци”. 5. Даскал Аврам Димитров от гр. Лом-паланка, който станал свещеник в с. Ново-село, Видински, а после бил преместен в гр. Видин. 6. В даскал Вълчковото училище са учителствували още и: Пуйо В. Гроздински, който се споменува и досега като доброхарактерен човек и учител. 7. Племенникът на дядо Цанко Нинов – Живко Ц. Лишков, познат и до сегашно време в селото ни под името „Писара”, защото след кратковременното си учителствуване, станал селско-общински писар, в която длъжност голяма практика и знание – самообразовал се, та бил за образец на другите селско-общински писари, които са се обръщали към него за поука и съвети по службата си. Този авторитет го направил популярен пред обществото, вследствие на което той е заемал разни държавни, окръжни и общински служби. През 1884 година било съградено ново голямо училище, от твърд материал, с 4 учебни стаи и канцелария, до новата ни църква, в сред селото, срещу къщата на Пуйко и даскал Вълчко. В него по-забележителните учители са били: 1. Гено Д. Пецовски, от с. Бойница. Той е бил първият учител с класно образование. Той за пръв път донесъл в училището и посочил на учениците си „Атлас” – Географическа карта, която била на немски език и той се принудил да запознае учениците си с немската азбука, чрез която учениците му се ориентирали, за да намерят нуждното им върху картата „Атлас”, за уроците си по география. 2. Иван Оковски, от с. Бойница, отпосле станал адвокат в гр. Кула и водач на хората от Либералната партия – Стамболовистите – в града и околията. Избиран е за народен представитель в в обикновените народни събрания. 3. Гани Атанасов от гр. Видин. 4. Петър Стайков от гр. Видин, който като напуснал учителствуванието си, учил още и станал офицер – полковник, а в последствие, в запас, министър на просвещението. Днес това училище служи за прогимназия, а за основно училище е съградено ново, голямо, красиво и хигиенично здание – училище. КРАЙ IV. Пастирски позив Възлюбени во Христа мой духовни чада! Всяко начало има край. Тъй е и с делата, длъжностите на всички служители. И аз преди 41 година, по Божие призование чрез благодатьта на Пресветаго Духа, започнах моето служение между вас: По старите от 41 година аз заварих и им бидох „добрий-пастир”, а всички вас, по млади: просветих в отеческата ни вяра – кръстих ви, като на тези над 17 годишна възрасть, чрез благословението на св. ни църква, съчетах мили другари и другарки за през земния им живот – венчах ги, а повиканите от Господа, изпратих с утешителните молитви на вярата в Бога – опявах ги. Към по-младите, пък – юношите и децата – имам желанието за техен духовен отец: да ги видя и тях наредени с честьта и благоденствието на по-старите от тях. Но, мили духовни чада, краят на моето духовно-просветно служение между вас дойде. По силата на законите в нашата държава и по-напреднала възрасть, Негово Високопреосвещенство, Св. Видински митрополит – моя духовен отец и прям началник, благоволи и ме освободи от досегашната ми длъжность „енорийски свещеник”, която предадох на новопоставеният ваш духовен пастир и църковен служитель: Негово Благоговейнство О. Кирил Ц. Пецовски, към когото вий ще се обръщате в бъдеще за извършванието на всичките ваши религиозни нужди. Всичко това, можете да получавате в бъдеще и от мен, но с негово знание. Възлюбени мой духовни чада, след служебната ми с вас раздяла, колкото и да ви не е приятно, все ще дойде день, в който ще се забравиме. Вие ще сте във възход към живота, а аз ще замина към Всесъздателя – Христа Бога! През дългогодишното ни общуване, вие много пъти сте ме наскърбявали, но и още по-многажди сте ме радвали, за това аз всичко и всички ви опрощавам! А за да имате с що да си спомняте за мен и след „вечната правда” – смъртта ми, потрудих се и написах в тази малка книжка: историята на селото ни, вашето родно място (защото аз бях пришелец между вас, а роден в гр. Горня-Оряховица, Търновско), църквата и училището му. Чрез това, вие ще разберете: где сте се родили – видели първи път Божия свят и светлото слънце – нашето небе; где сте засукали майчино мляко, усетили нейните милувки и чули гласът и; ще разберете, где се научихте що е Бог, вяра, храм Божий; ще знаете: где, в кое място, се научихте да четете и пишете а, б ...; да изговаряте най-почтеното име „учителю”, което е носил нашия Небесен наставник – Иисус Христос. А това място е селото, църквата и училището, за които аз тук ви говоря и чрез които ви напомням за вашето плътско, духовно и просветно родно място! Прочее, моля ви, обичайте вашето родно място – селото! Обичайте го, защото в него се явихте в света; в него заживяхте и живеете; в него сте под постоянните бащини и майчини грижи; в него получавате всички блага за съществуването си; то ви окръжава с всичките възможности да живеете, растете, благоденствувате и пр. и пр. Значи, то е вам най-силната крепость! Следователно и вие ще трябва от всичко, след Бога и родителите си, него най-много да обичате. Обичайте го, защото то е частица от нашата обща родина, за която сте готови и на самопожертвуване! Това е моят завет към вас, чада, с това ви молитствувам! Ваш бивш духовен отец и пастир Ноемврий 1939 год. Протоиерей: Константин Димитров ------------- ПРИЛОЖЕНИЕ Инициатори – биографични данни Д-р Димитър Деков, ветеринарен лекар. Завършил ВВМИ гр. София – 1967 г. Кариерен дипломат, служител на МВнР (1976 – 2005 г.), гр. София; инж. Михаил Попов, завършил висше образование в Техническия университет, гр. Русе. Бивш технически директор на Химически комбинат гр. Видин; Лоза Маркова – акушерка, завършила в София 1961 г., работила в Окръжна болница, гр. Видин; м. септември 2017 г., гр. София Цена ДАРОМ



Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: georgisirakov
Категория: Регионални
Прочетен: 196013
Постинги: 116
Коментари: 27
Гласове: 796
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031