Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.08.2018 17:54 - Литература - ФЕЛИКС ДААН 1
Автор: germantiger Категория: Изкуство   
Прочетен: 5154 Коментари: 1 Гласове:
21

Последна промяна: 07.08.2018 19:25

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

ПОСТИНГ В ПАМЕТ НА viva... книгата ми е подарък от ard...
Планирах да прочета "Kampf um Rom" на германски, но се оказа, че е издадена на бг
Битката за Рим от Феликс Дан 2006 г. издателство Ирина Галчовска - ГЕЯ 11, пр. Мариян Петров

Благодаря ти, мири за коментара
Блога явно НЕ е място за сериозни разговори, а и изгубих силен интерес като блогър
Последния коментар в блога ми - премахвам и се отказвам от коментари под постингите ми


image

Бе душна нощ през една от годините след Христа. Гъсти тежки облаци надвиснаха над Адриатика и морето се сливаше с брега в обща черна маса. От време на време яркият проблясък на мълния разкъсваше тъмнината и откриваше изглед към разположения на брега град Равена. Вятърът се разхождаше по хълмовете, кръжеше над дъбравите и прелиташе над величествените руини на храма на Нептун.

Но на самия хълм, върху който бе разположен обкръженият с гора храм, бе тихо. Само от време на време рязък порив на вятъра събаряше от скалите някое и друго парче дялан камък или под напора на бурята от покрива на храма падаше мраморна плочка и с трясък се разбиваше върху мраморните стълби долу.

Седящият на стълбището човек не обръщаше никакво внимание на беса на стихиите. Седеше там отдавна, опрял гръб на най-горното стъпало и отправил взор към разстилащите се в ниското море и град. Заваля дъжд. Едри капки се стичаха по гъстата сребриста брада на стареца, но той сякаш не забелязваше нито вятъра, нито небесната вода...

image 

Хилдебранд


... вървящият най-отпред с факла в ръка. Като влезе в храма, той се опря и огънят ясно освети лицето му – младо, красиво и с радостно святкащи светлосини очи. Гъсти и руси къдрици се разстилаха по раменете му. Чертите на лицето му бяха фини, сякаш майсторски изваяни, а брадичката му бе покрита с едва покарал светъл мъх. Целият бе облечен в бяло, а дългият му военен плащ, изработен от фина вълна, бе прикачен на дясното му рамо със златна фибула... И на другарите му се стори, че когато той се опря на служещото му и за оръжие, и за тояга копие и се обърна към вратата, сякаш в мрачните развалини на древния храм се бе върнал млад бог от невъзвратимото минало.

Вторият от влезлите, по-висок и по-широк в раменете, бе по-големият брат на юношата. Изглеждаше не чак толкова жизнерадостен и доверчив, но пък се отличаваше с мечешка сила и смелост. Дрехите му бяха от прост черен плат, а в ръцете си стискаше тежък боздуган от твърд дъб.

Третият новопристигнал бе със стоманен шлем, меч и тъмен плащ... Правата му кестенява коса бе подстригана над челото, а чертите на лицето му бяха правилни и мъжествени.

 

... приближаваше мъж, твърде странен на вид. Ярката светлина на факлата осветяваше бледото му като на призрак лице... Черни къдрици се спускаха по раменете му. Гъсти черни вежди надвисваха над печалните му тъмни очи. Устните му, подобно на древна трагическа маска, изразяваха дълбока печал. Изглеждаше млад, но не по младежки тъжен. Ризница от черна стомана покриваше тялото му, а в дясната му ръка проблясваше бойна секира...

 

- Бъди спокоен, ще те изслушаме и ще мълчим! За какво става въпрос?

- За нас и нашето царство, което е на ръба на гибелта.

 

... когато порасна, наострих първата му стрела и сам превързах първата му рана. Някога бях негов спътник и телохранител по пътя му към Византия. А когато завоюваше Италия за нас, в трийсет битки го прикривах с щита си. Естествено, по-късно той събра около себе си цяло стадо от съветници и приятелчета, къде-къде по-учени от страия му оръженосец... Теодерих е с яка десница и здрав разум, но сега старият орел е почнал да залита. Сега лежи в златните палати... Болен е духом и телом. Лекарите казват, че колкото и да е яка десницата му. Сърцето му с един погрешен такт само може да го изпрати в страната на мъртвите. Странна болест... А къде са наследниците му? Амаласунта, дъщеря му, и Аталарих, внукът му, са само една жена и едно дете.

- Но царската дъщеря не е глупава – обади се някой.

- Да... Води преписка на гръцки с императора на Византия и си говори на латински с Касиодор. Дори се съмнявам дали все още мисли на готски... Тежко ни, ако по време на буря й се наложи да поеме руля на държавата ни!

- Но, страче, аз не виждам никаква буря! Къде е тя? – изуми се отново юношата. – А и откъде да се появи? Императорът на Византия се помири с Теодерих. Епископът на Рим е назначен от самия крал. Князете на франките са му племенници. Италианците благоденстват под закрилата му. Откъде тогава идва опасността?

- Да, византиецът Юстин е вече слаб старец – подкрепи го човекът с меча.

Но наследникът му Юстиниан... Именно той... Непроницаем като нощ и лъжлив като море... решил да унищожи готите...

- Нека опита! – изръмжа братът на младия „бог”...

- Двайсет години нашият велик крал се бори с Византия и не успя да я победи. Вярно, теб тогава още не те е имало на този свят...

- Да, но тогава ние бяхме чужденци в чужда страна. Сега Италия е нашият дом. И латините са наши събратя.

- „Дом” ли?! – горчиво се усмихна старецът. – Илюзия! „Събратя” ли?!... Ех, ти, млад глупако!

image 

Тотила


- Римляните не са ни братя, а наши смъртни врагове. Трябваше да ги изколим всичките – от пеленачетата до грохналите старци – но кралят не послуша съвета ми! Те винаги ще ни ненавиждат и са прави за това...

- Мислиш, че не може да се съюзим с тях ли?

- Не може да има мир между южняците и севрняците. Юнакът побеждава дракона в собствената му пещера и последният го моли за пощада. Човекът се смилява и като обръща гръб на звяра, започва да се любува на съкровищата в пещерата. Знаеш какво ще стане, нали? Драконът само това и чака.

- Добре, ще почакаме гърците – заплашително се обади великанът Хилдебад. – А с черепите им ще направим – ето какво!

И той с такава сила удари с боздугана си по пода, че една мраморна плочка се разхвърча на парчета.

- Да, нека само опитат – започна Тотила и очите му засвяткаха, - Нека само да опитат римляните да ни изменят... Виж – посочи по-големия си брат на стареца, - какви здрави боздугани все още имаме!

Старецът поклати усмихнато глава:

- Да, братчето ти е силно. Преди и по-яки от него имаше...

- Ако се поразмислим повече, ще излезе, че си прав старче. Краляти ни е на смъртен одър, кралицата ни е мелез, римляните са лъжци, а Юстиниан ни дебне от засада... Но от друга страна, с нас са вандалите, бургундите, херулите, франките... Това не е малко. А допри и естите от далечния север...

- Всичко това са глупости! – отново се вбеси Хилдебранд. – Какво, да не би твоите ести да подкупят с кехлибара си византийските пълководци? А всичките ни съюзници са ни зетьове и шуреи... Знам я аз верността на кралските роднини!

Всички се замислиха, а зад стените на храма бушуваше и беснееше бурята.

Най-накрая заговори Витихис, човекът с меча:

- Добре! Зарази ни с опасенията си, старче. Сега кажи с какво бихме могли да помогнем срещу бедата?

Старецът се усмихна и хвана ръката му:

- Ех, Витихис, откога чакам разумните ти думи? Започнете вие!...

- Равносметката е ясна – отбеляза чернокосият, наричан Тея. – Хилдебад и Тотила не виждат опастност. Ти и Витихис я виждате и се надявате. Аз отдавна съм я видял и вече не се надявам на нищо.

- Ти, какво? Без бой ли ни погреба? – отбеляза Витихис.

- Че защо? И бой ще има, и слава ще има – разтърси секирата си Тея. – Преди да умрем ще им устроим таква кървава баня... Работата е ясна – враговете ни са твърде много и всички те ще се захванат с нас някоя прекрасна сутрин...

- Все пак си мисля, че няма да е лошо да се помисли за съюз с франките и бургундите против гърците...

- Разчиташ на вярност, защото сам умееш да си верен. Не, приятелю мой, на готите могат да помогнат само готите. Вие сте млади... Жени, оръжия, семейства – пред вас са още много и най-различни радости. А при мен всичко е зад гърба ми... Жена ми умря, децата ми умряха, след тях – внуците. А всичките ми приятели са отдавна избити. Казано накратко, имам време да мисля за целия наш народ. Но ще дойде време, когато за това, за опбичта към своето племе, ще трябва да се замисли всеки.

- Прав си – започна Тея. – Но какво може да спаси народа ни?... с тази свещена обич ще трябва да се запалят хиляди. Жарта й ще трябва да обхване всички наведнъж. Възможно ли е това?

- Възможно е, сине мой. Преди четирсет и пет години всички ние, готите – стотици хиляди с жените и децата – бяхме притиснати в един тесен планински проход. Положението ни бе отчайващо. Войската на брата на краля ни бе разгромена. Пбозът ни бе пленен от нашите врагове.  Преживявахме в планиснкия проход като дъвчехме дървесна кора и трева. Бяхме опрели гърнове в скалите, а пред очите ни стоеше враг, три пъти по-многоброен от нас. С хиляди умираха от глад и студ... изведнъж се появи пратеник на византийския император и ни предложи свобода, живот, вино, хляб, месо, но при едно условие – да се предадем, да ни разделят на групички по четири-пет човека и да ни разпръснат по цялата обширна територия на империята си, като забранят на мъжете ни да се женят за готски жени и да учим децата си на родния ни език. Трябваше да забравим името си и да станем римляни. Като чу това, нашият крал скочи и извика: „Избирайте, готи! Свобода без родния език, или смърт с краля си!” И тогава като горски пожар станахме всички – целият ни народ се юрна през прохода и гърците... все едно, че не ги е имало – очите на стареца блестяха от гордост, когато продължи: - Само това може да ни спаси и днес. И ви питам направо: чувствате ли, че само тази обич е най-скъпоценното съкровище и най-силният щит? Можете ли да принесете себе си в жертва в нейно име?

- Да, можем! – в един  глас отвърнаха и четиримата.

- Добре – продължаваше старецът. – Но Тея е прав, че не всички готи сега са такива. Много, твърде много бяха заслепени от блясъка на чуждоземците, много приеха гръцкото облекло и римските мисли и се срамуват от името варвари. Искат сами и се стараят да накарат и другите да забравят, че са готи. Горко на тези глупаци! Те са изтръгнали сърцата от гърдите си и искат след това да останат живи... Вие и никой друг сте длъжни да разбудите народа. Аз пръв ще започна да пея на децата ни древните саги за сраженията ни с хуните, за победите ни над римляните...

 

- И се кълнем с най-страшната клетва, че за щастието на готите сме готови да пожертваме всичко: къщите си, дворовете си, имуществото си, коня си, оръжието си, добитъка си, виното си, роднините и приятелите си, жените си и собствените си тела и дори живота си.

image 

Хилдебад


Само този обича приятелите си... който отмъщава за тях.

 

Да предположим, че не обичам готите, защото са ми противни здравите им румени лица, големите им светли бради, характера и безумното им геройство. Да, те са ми противни...

 

Като видя влезлия Цетег, той стана и с несигурна походка се отправи към него.

- Ох, какъв ден! – със сълзи на очи простена Касиодор...

Цетег презираше всякаква проява на слабост и затова само каза студено:

- Много важен ден, изискващ сила и самообладание.

 

- Кралице, аз съм римлянин и не се радвам на властта на варварите – извини ме, готите – в Рим... Но теб не те смятам за варварка, защото принадлежиш към готите само по произход, по ум си гъркиня, а по добродетели – римлянка.

 

Аталарих, сине мой, подпиши се тук! – обърна се към юношата тя, като му подаваше документа.

През цялото това реме младият наследник се бе вглеждал внимателно в лицето на Цетег. Когато майка му се обърна към него, той се изправи и решително каза:

Не, няма да подпиша. Не само поради това, че не му вярвам... Да, горд римлянино, аз не ти вярвам... Но и защото съм възмутен от това, че не дочаквайки момента, в който великият ми дядо ще склопи очи, вече посягате към короната му. Би трябвало да ви е срам от такава безчувственост!

 

До възглавницата му, навел се грижовно над болния, стоеше старият му оръженосе ц Хилдебранд. Кралят току-що се бе събудил и мълчаливо наблюдаваше верния си слуга. Лицето му, макар и отслабнало по време на болестта му, още носеше отпечатъка на голям ум и сила... Дълго и с обич кралят гледа своя великан-болногледач, след което му протегна ръка.

- Стари ми приятелю, време е да се простим – каза той.

Старецът се отпусна на колене и притисна устните си до кралската ръка.

- Е, старче, стани! Нима се налага да те утешавам?

Но Хилдебранд остана на колене и само вдигна глава, за да вижда кралското лице.

- Слушай, - каза болният, - аз знам че ти, синът на Хилдунг, винаги си казвал истината и поради това те питам, кажи ми, ще умра ли? Днес ли ще е? Преди да залезе слънцето ли?

И той така изгледа оръженосеца си , че онзи да няма как да го излъже. Но старецът и не искаше да лъже, защото вече бе събрал сили.

- Да, кралю на готите, наследнико на Амалунгите, ще умреш – отвърна му той. – Ръцете на смъртта вече са се протегнали към теб. Няма да видиш залеза на слънцето.

- Добре – без да трепне, каза Теодорих. – Виждаш ли, гъркът, който отпратих оттук, ме излъга с цял ден. А ми трябва време.

- Искаш отново да извикам свещенниците ли? – недоволно попита Хилдебранд.

- Не, те повече не са ми нужни.

- Добре ти се е отразил сънят! – радостно повиши глас оръженосецът. – Той е прогонил сянката, която толкова дълго помрачаваше душата ти. Хвала на теб, Теодорих, сине на Теодемер, ти ще умреш като крал-=герой!

- Знам, - усмихнато каза кралят, - че не обичаше да виждаш свщеници до постелята ми. И си прав, защото те не могат да ми помогнат.

 

- Римляните казват, че те мъчи разкаянието за смъртта на Боеций и симах.

- И ти повярва ли на това?

- Не. Не бих си и помислил, че може да се смутиш от кръвта на изменниците.

- И си прав. Може би според закона да не заслужаваха смъртта си, но те бяха хиляди пъти изменници. Те измениха на доверието мки и на моята привързаност към тях. Аз ги поставях тях, римляните, по-високо, отколкото най-добрите хора от моя народ. А за благодарност те поискаха да вземат короната ми, започнаха преписка с византийския император, предпочетоха някакви си Юстин и Юстиниан пред дружбата ми. Не, не се разкайвам, че екзекутирах неблагодарниците. Аз ги презирам. Но казвай по-нататък – ти самият какво мислиш по върпоса?

- Наследникът ти, кралю, е още дете, а наоколо са само врагове.

Болният смръщи веждите си.

- По-близко си до истината. Винаги съм знаел в каквоа се състои слабостта на държавата ми. И през ужасните и безсънни нощи плачех за това, макар че вечер, на пировете с чуждестранните посланици демонстрирах горда самоувереност. Знам, старче, че ме смяташе за твърде самоуверен, но не трябваше никой да ме вижда унил. Никой – нито приятел, нито враг. Тронът ми се клатеше и аз го виждах, но само тогава, когато бях с грижите си.

- О, кралю, ти си мъдър, а аз съм бил глупак! – извика старецът.

- Виждаш ли, - като погали ръката на стареца, продължи кралят, - знаех за всичко, което ти не одобряваше у мен. Знам и за сляпата ти ненавист към потомците на кърмачетата на вълчицата. Повярвай ми, сляпа е... Сляпа е до такава степен, до каквато може би е сляпа моята обич към тях.

Кралят въздъхна и замълча.

- Защо се измъчваш? – попита го Хилдебранд.

- Не, просто искам да направя равносметка. Знам, че държавата ми, делото на целия ми изпълнен с труд и слава живот, може да се срине, много лесно да се срине. И може би ще се срине по моя вина – като следствие от великодушието ми към римляните. Така да бъде. Нищо човешко не е вечно, а аз съм готов да приема обвинението в благородна добрина.

image 

Витихис


- За Одоакър! – шепнешком му оптвърна кралят.

Хилдебранд наведе глава. Настъпи тягостно мълчание, прекъснато от Теодорих:

- Да, старче, ръката ми, както знаеш, порази могъщ герой, порази го по време на пир, когато той бе мой гост. Горещата му кръв плисна в лицето ми, а ненавист, бездънна ненавист блестеше в угасващите му очи...

 

- Защо се измъчваш, сякаш си жена, кралю? Нима не си убил стотици хора с тази ръка, а народът ти – много хиляди по твоя заповед? Нима не проведохме трийсет битки, докато се спускахме от планините насам... Четири години той воюва срещу нас. Заради него на два пъти ти и целият ти народ бяхме на крачка от гибелта! Глад, меч и болести изтребваха народа ти. И най-накрая упоритата Равена падна, а измъченият от глад твой враг се просна в краката ти. И изведнъж получаваш известие, е замисля измяна и че иска отново да започне ужасната борба, и то не по-късно от следващата нощ. Какво друго ти оставаше да направиш? Да си поговориш откровено с него ли... И ти смело го изпревари и вечерта направи с него това, което той искаше да направи с теб през нощта. С тази си постъпка ти сам спаси народа си и го предпази от нова отчаяна борба. И как се възползва от победата си ти? Пощади всичките му поддръжници и даде възможност на римляните и готите да живеят като в царството небесно през следващите трийсет години. А сега се измъчваш заради това?! Та нали цели два народа ще са ти вечно благодарни заради направеното от теб! Аз бих го убил не един, а седем пъти!

Старецът млъкна, очите му блестяха и с целия си вид приличаше на разгневен великан, но кралят поклати глава.

- Не, старче, не, не е така. САтотици пъти сам съм си повтарял същите неща и то доста по-красноречиво и по-убедително, отколкото ги каза ти, и не ми е помагало. Той бе герой, единственият равен на мен! И аз го убих, без дори да имам доказателства за вината му. Поради недоверие, поради завист, а и – да, трябва да си призная – от страх да воювам още веднъж срещу него. Това беше и е, и винаги ще си остане престъпление. И никаквиа хитрувания не можеха да ме успокоят. Обхвана ме тежка мъка. От тази нощ нататък образът му ме преследва непрекъснато и по време на пир, и на съвет, и на лов, и в църквата, и наяве, и на сън. Тогава Касиодор започна да изпраща при мен разни епископи и свещеници. Но те не можеха да ми помогнат. Слушаха изповедта ми, виждаха разкаянието и вярата ми и прощаваха всичките ми грехове, но аз не намирах покой. И макар че те ми прощаваха, аз сам не можех да си простя. Не знам, може би у мен говори древният дух на езическите ми предци, но не мога да се скрия зад кръста от сянката на убития от мен...

Лицето на Хилдебранд светна от радост:

- Ето и аз, както сам знаеш, никога не можах да повярвам на тези попове. Кажи ми, о, кажи ми, нали все още вярваш в Один и тор? Нали те ти помогнаха?

Кралят поклати глава с усмивка:

- Не, стари ми непоправими езичнико. Твоята Валхала вече я няма...

 

Той млъкна, а Хилдебранд целуна ръката, убила Одоакър.

- Това бе моето сбогуване и благодарността ми към теб за петдесетгодишната ти вярност. Сега да посветим остатъка от живота ми на нашия народ на готите. Помогни ми да стана,  защото не мога да умра, лежейки на възглавница! Дай оръжието ми! И не ми пречи, защото така го мога и така го искам.

Хилдебранд трябваше да се подчини. С негова помощ кралят стана от леглото, наметна на плещите си широко пурпурно наметало, препаса меча си, сложи на главата шлема си с короната и, какот се опираше на дългото си копие, се подпря с гръб на една от колоните в средата на стаята.

 

Хилдебранд отдръпна завесата, отделяща кралската стая от съседната, в всички, които бяха в тази стая, а там бяха дошли още мнозина готи и римляни, с изненада видяха спокойно стоящия прав крал. С благоговейно мълчание те се приближиха към бол ния.

- Дъще моя, - каза той, - готови ли са вече писмата за Византия, които известяват за кончината ми и за възкачването на престола на внука ми?

- Да, татко, ето ги – отвърна Амаласунта и му подаде три писма.

Кралят ги зачете:

- До император Юстин. Второто – до неговия племенник Юстиниан. Естествено нали скоро той ще носи короната, а и сега той управлява там. По изящния стил разбирам, че са писани от Касиодор. Но какво е това? – смръщи високото си чело кралят. – „... моля да вземете младостта ми под императорската си закрила”. Закрила?... Горко ви, ако ще ви закриля Византия! Зачертай тази фраза и я смени с: „разчитам на вашето приятелство”... А до кого е това, третото? „До мТеодора, благородната съпруга на Юстиниан”. Как така! До цирковата танцьорка? До безсрамната дъщеря на дресьора на лъвове?

В очите му засвяткаха искри.

- Но тя скоро ще е императрциа и има огромно влияние върху съпруга си – отбеляза Касиодор.

- Не, дъщерята на Теодорих не може да пише на жена, кояро е забравила що е женски свян. И като разкъса писмото захвърли парченцата на пода.

- Какво храбри ми Витихис, ще правиш след смъртта ми? – обърна се той към един от присъстващите готи.

- Ще обучавам пехотата в Тридент.

- Никой не може да прави това по-добре от теб. А ти и до днес не си ми казал желанието си, нали помниш, че след вой ната с гепидите ти обещах да изпълня една, каквато и да е, твоя молба? Все още ли нямаш желание...

- Не, кралю, вече имам.

- Най-накрая! Радвам се. Казвай в какво се състои работата!

- Днес трябва да бъде подложен на мъчения един нещастен надзирател, защото не е пожелал да подложи на същото един обвинен. Кралю, осовободи този човек, защото мъчението е срамно нещо!

image 

Тейа


- Какъв е този шум? – попита, като се обърна рязко към дъщеря си, която в този момент даваше указания на римлянина, донесъл й някакво известие.

- Нищо кралю, нищо важно, татко мой – отговори му Амаласунта.

- Как? Имаш тайни от мен? Вече искаш да управляваш, макар че още съм жив? Чувам отвън чуждестранна реч. Отворете вратата!

Завесата, отделяща съседната стя, бе дръпната и всички видяха зад нея няколко души, ниски на ръст, със странни дрехи и дълги овчи ямурлуци, наметнати на раменете им, Озовали се толкова неочаквано пред краля, те със страх на мига, сякаш поразени от мълнич, се хвърлиха на колене.

- А, пратениците на аварите, разбойническите банди, живеещи по източните ни граници. Донесохте ли годишния си данък?

- Господарю, този път донесохме кожи, вълнени платове, мечове и щитове. Ето ги. Но се надяваме, че дог... Искахме да видим...

Дали кралят не е станал по-слаб заради старостта ли? – прекъсна ги Теодорих. – Или се надявахте, че вече е умрял? И че наследникът ми няма да може да се справи с вас, така ли? Грешите много, шпиони такива!

И той взе един от мечовете, поставени пред него от пратениците, счупи го с ръце и хвърли парчетата в краката им.

Така и не се научиха аварите да правят здрави мечове – спокойно каза той. – А сега, Аталарих, наследнико мой, ела тук! Те не вярват, че можеш да носиш короната ми. Покажи им как владееш копието ми!

Юношата бързо се приближи. По бледото му лице бяха избили червени петна. Взе тежкото копие на дядо си и с такава сила удари провесения от пратениците на един от дървените стълбове щит, че то изцяло премина през него.

Кралят с гордост положи лявата си ръка върху главата на внука си и каза на пратениците:

Вървете и кажете какво сте видели!

Завесата бе дръпната отново и аварите си тръгнаха поразени.

Сега ми дайте чаша вино! Не, не го смесвайте с вода! – отблъсна гръцкия лекар той. – Дайте ми неразредено вино, каквото пият германите! Благодаря ти, стари ми Хилдебранд, за този бокал и за цялата ти вярност към мен! Пия за благото на готите!

И той бавно пресуши чашата. Но тогава изведнъж, като мълния, настъпи предсказаното от лекарите. Кралят се олюля, хвана се с ръка за гърдите и се отпусна в ръцете на стария Хилдебранд, който бавно го положи на пода, притискайки главата му към гръдта си. Около минута всички мълчаха, затаили дъх. Но кралят не помръдваше. И като плачеше силно, Аталарих се хвърли върху трупа на дядо си.

image

  Теодорих


КЛИПА има или започва със СМИСЪЛ СЛЕД 2.13..




Гласувай:
21



Следващ постинг
Предишен постинг

1. miri479 - Интересно е, ще потърся
07.08.2018 18:52
книгата. Поздрави!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: germantiger
Категория: История
Прочетен: 4621119
Постинги: 412
Коментари: 7517
Гласове: 21816
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031