ХАРТА ЗА МАКЕДОНСКИЯ ЕЗИК
Христо даде ляв мигач и натисна газта да изпревари една кола която бе влезнала в тяхната колона. Бяха три автомобила които се връщаха от Струмица където посрещнаха новата 2019г. Току що бяха подминали гр. Гоце Делчев, имаше завои и затова трябваше да внимава за да не изостава от другите.
- Страхотно си изкарахме – наруши мълчанието свата му Стойчо- макетата знаят да се веселят.
- Наистина знаят, а и такова радушно посрещане и обстановка рядко се среща - добави съпругата му Йоана.
- Абе, ние колко пъти посрещахме тази Нова година. Аз имах чувството, че и трите вечери всеки път бе празничната нощ – засмя се сватята му Веска.
- Ха, ха пустите му макета, големи купонджии са, толкова хора, ръченици и танци отдавна не бяхме играли, а и колко много хитове на наши певци изпълняваха, чак не е за вярване - включи се в разговора Христо и същевременно се замисли.
Вярно, че тези три-четири дни минаха неусетно, весело и сърдечно, но имаше нещо което витаеше във въздуха и бе неестествено. Още когато отиваха на 29 декември Христо спря в Петрич на бензиностанцията за гориво. Все пак отиват в друга държава и искаше преди границата да напълни резервоара. Операторът около 55-56 годишен който зареждаше го смая. Стана на приказка, че майка му и едната му леля са в Петрич, а другите му две лели живеят в Ново село от другата страна на границата и до "89 г. са имали дълъг период да не се виждат, а са четири сестри и тази мръсна граница ги разделяла и е пълен анахронизъм.
В хотела в Струмица заедно с колега от групата адв. Божинов, се бяха топнали в солната баня когато един местен човек влезе с жена си и без никакви предисловия завърза разговор. На какъв език ?- ама, че глупост, разбира се всеки на майчиния си език, но нямаха никаква езикова бариера. Няколко пъти повтори - само Бугария ни помага. Толкова хвалби за България отдавна не бе чувал. А неговата история. Станал български гражданин и благодарение на паспорта работил в Швейцария, купил си "Мерцедес", къща строял, можел да си позволи да посети този хотел, и всичко благодарение на Бугариа, абе толкова похвали за България скоро не бе слушал.
На другия ден на закуската седна на една маса и се озова с човек от охраната. След като похапнаха обилно се разговориха. Като разбра, че сме от Пловдив, каза, че сме от много красив град. Преди време бил на сватба в града. Дъщерята на негов приятел завършила за зъболекарка у нас, омъжела се за наше момче и останала.
Романтична приказка. Какво да ги правиш младите, просто се обичат, тях граници не могат да ги спрат.
Много впечатления събра през тези дни, но върха бе в Дойран.
С групата отидоха да видят вълшебното Дойранско езеро и по възможност да сложат по едно цвете на военните гробища. До “ратските” военните гробища не можаха да стигнат. Пътят се оказа лош и само с високо проходима кола могло да се иде, а нямаха и време, въпреки това с една приятелка д-р Миладинова направиха опит пеша. Тръгнаха нагоре по ската както ги бяха упътили, но след близо час вървене се отказаха, стана късно и трябваше да се връщат. Сравнително бързо се спуснаха да центъра на Дойран където бе уговорена срещата с останалите от групата. Бяха леко разочаровани, че не можаха да идат на “ратските” гробища, искаха просто по едно цвете да оставят, да изпушат по една цигара, да помълчат със свалени шапки все пак тези хора бяха дали живота си за нашата Родина, но какво да се прави… казаха си, че дано даде Господ друг път ще дойдат по-подготвени, ала съдбата им върна неудачата обратно.
На уговореното место завариха Иван, съпруга на д-р Миладинова с цялата група да слушат в захлас местен човек който им разказваше нещо. Присъединиха се към останалите и дадоха ухо на разговора. Христо остана изумен. Смяташе, че знае доста за Дойранската епопея, но се оказа, че местния е запознат повече от него. Разказваше и сочеше с ръка къде са били окопите, къде е бил щаба, знаеше за генерал Вазов и имената на много от командирите, всички възлови моменти по дати, имената на бойните части и няколко пъти повтори.
- Само българите ни браниха. Сърби, англи, французи, гърци всички идваха да ни завладяват, а само българите ни браниха! Как организирано с покъщнината и стадата ги евакуирали в Плевенско за да ги спасят, фронтовата линия минавала точно при тях и после след боевете ги върнали по домовете им. И как години, години след тези събития се изхранвали като събирали желязо от бомбите и снарядите които се били изсипали над българските позиции и местността. Какъв ад е било и колко снаряди са паднали един Господ знае, щом цели години това им е било поминък. Разказваше от негово име единствено число все едно е пряк очевидец на всичко. Заинтересувахме се кой набор е защото видимо бе по-възрастен от нас, но не можеше да е на сто и повече години. Оказа се 44 набор. На въпроса от къде знае всичко това, отговори просто.
- От татко, от дядо. И пак повтори - сърби, гърци, англи, французи всички идваха да ни завладяват, само българите ни браниха!
През всичките тези години това се е предавало от поколение на поколение.
Накрая той попита Иван как е в Европейската уния, че при тях разни неща се говорили, а той се засмя и му отговори съвсем сериозно.
- Кой каквото ще да ти разправя, въпреки някой отрицателни неща е много по-добре.
- Дай боже и ние да влезем.
- Дай боже. Тогава няма да има граница. Дай боже – отвърна му Иван.
- Амин – допълни местния.
На раздяла Иван го запита директно.
- Много неща ни разказа, благодарим за което, но ти самия, ти какъв се чувстваш.
Човекът се замисли, погледна Иван право в очите и му каза бавно:
- Разбирам какво искаш да знаеш. Вижте какво млади хора, не ни съдете строго, не знаете как сме живели. Преди бяхме българи, после ни казаха, че сме сърби, сега ни казват, че сме македонци, а ние просто сме хора като вас и искаме да живеем нормално, а с теб и останалите разговаряме без преводач на един език, както искате така го разбирайте.
- Абе, бимбаши Ицо - закачи го свата му Стойчо, не се спря да играеш, откъде знаеш толкоз македонски хора ?
- А Стойчо войвода, само да изпреваря колата пред мен, че пак изостанахме и ще ти кажа: - нито едно не знам, ама нали и аз имам малко македонска кръв, то половин България е има, че като засвирят краката сами рипат да играят - отвърна му с усмивка Христо и продължи да си мисли за изминалите дни.
Беше разбрал кое е неестественото. В края на второто десетилетие на двадесет и първи век между хората живеещи от двете страни на Осогово и Огражден просто границата бе някакъв остатък от миналото, някакъв абсурд, някаква глупост която по-рано или по-късно трябва да се премахне и бе сигурен, че въпреки стремежа на политическия елит всеки да има чета за да е воевода, за да има собствена облага от воеводството и да го видят другите колко е велик, тези комплекси ще трябва да се преодолеят защото четниците искат да живеят като всички останали в Европа, да изживеят живота си щастливо, а тази граница просто им пречи. Познаваше добре историята, знаеше и защо и как се е стигнало между един народ да има граница, бе запознат с отрицателните настроения които чрез насилие, заплаха, пропаганда и най-различни методи и способи се бяха наслагвали в продължение на повече от половин век срещу България, но процесите в държаното образование наречено Бивша Югославска Република Македония бавно, трудно но необратимо се променяха и вярваше, че това неестествено положение все някога ще приключи. Започна Нова година, нови надежди, че може би не тази, не и другата, не и по другата, но все някога тази проклета граница, без значение формата няма да е има. След изживяното вече искрено вярваше, че ще доживее когато ще може да си запали колата и ще иде в Струмица или Скопие или омагьосващия Охрид без никакъв проблем и ще си пие кафето, а защо не и ракията на жива свирка, а на какъв език ще говори и дали ще го разберат, ами на родния ни език, езика оставен ни на всички нас от двете страни на Осогово и Огражден от Св. Кирил и Св. Методий, от Св. Климент, от Св. Наум, от Св. цар Борис, от цар Самуил, на езика на който е говорил Петър Делян, Карпош, братя Миладинови, Гоце Делчев, Яне Сандански, Тодор Александров, Ванче Михайлов, Андрей Ляпчев или Димитър Димов и още толкоз много, много хора посветили живота си, а някой дори пролели кръвта си и дали живота си за тази злощастна, но същевременно красива и обаятелна, братска, родна територия наречена Македония.
Натисна отново педала на газта, пътят бе пред него със завой, кръстовища, изскачащи и отнемащи предимството коли, неподозирани изненади, изкачване на върхове и спускане но знаеше, че трябва да се измине, а в ушите му звучеше:
-Само Бугария ни помага, само българите ни браниха, а ние с вас на един език говорим…
Римските пътища в България 7
Владетелските титли в Европа, начиная от...
ЧЕСТИТ ПРАЗНИК на ВСИЧКИ без значение къде се намират по широкия свят които знаят и могат да пишат с български букви и почитат светите братя Кирил и Методий.
Ицко
Поздрави!
Ицко
Благодаря за поздрава.
Ицко
